Като се погребахме, заедно с Теб в кръщението, Христе Боже наш, сподобихме се чрез Твоето възкресение с вечен живот

и като пеем, викаме: Осанна във висините!
Благословен е, Който иде в името Господне!

тропар на празника, гл. 4

Носен на небесата върху престол, а на земята върху осле, Христе Боже,
прие хвала от ангелите и прослава от децата, които Ти викаха:
Благословен си Ти, Който дойде да призовеш Адама.

кондак на празника, гл. 6

Отредено ни е да навлезем в радостта на празника Вход Господен в Йерусалим в деня след възпоменанието за смъртта и възкресението на Лазар (Лазарова събота). Ние все още помним болестта и смъртта на Лазар, скръбта на Марта и Мария, думите към техния Учител, Неговата Богочовешка тъга. Помним и устрашаващата сетивата ни картина на положения от четири дни в гроба, към когото пристъпва Този, Който в тъгата Си нарежда да бъде отместен камъкът на гробницата. Помним всеки Негов жест и дума в този момент, понеже сетивата ни не знаят, както и Марта, как да вместят приближаващото явяване на Славата Божия. Юдеите Го видяха как поглежда нагоре и Го чуха да призовава Своя Отец с благодарение – тъкмо за тях Той стори това. А след това Той призова със силен глас Лазар, за да яви пред тях и нас сиянието на тази Слава Божия и да бъде засвидетелствано Името Му у народа.

Всичко това ние добре помним, но сега сме отново при Лазар, Марта и Мария на вечеря, шест дни преди великия за юдеите празник Пасха. Възкръсналият Лазар седи на трапезата с Иисус и учениците, а Марта и Мария прислужват. Мария, обаче, извършва нещо необичайно – излива скъпоценно миро върху нозете на Иисус и ги изтрива с косата си. Никой не разбира това, което тя прави и учениците негодуват, особено Юда Искариот. Учителят им обяснява тази тайна – това е подготовка за деня на Неговата смърт. Той загатва, че ще бъде отнет от тях, а това благоухание, което е изпълнило къщата, сякаш предварително свидетелства за тази необичайна смърт и за това, че всичко ще се случи ненадейно и те няма да могат да Го помажат, когато дойде времето за това. И тук, сякаш, започва развръзката на евангелския разказ. Събралото се множество народ свидетелства заради чудото с Лазар, архиереите са наговарят да убият Лазар и Иисус, а Юда се решава да им Го предаде.

Във възкресението на Лазар Църквата вижда едно изображение на Христовото Възкресение, едно предварително уверение в действителността на възкресението. Гробницата на Лазар удивително ни напомня на гробницата, в която ще бъде положен Спасителят. В един свят, пронизан от болест и смърт, възкресението трябва да бъде засвидетелствано като дело на Въплътилото се Слово, а не просто като „личба“ или „чудо“. Ето защо Господ проявява Своята човешка обич и тъга, дори сълзи, наред със силата на Словото Си. А сега, на вечерята, възкръсналият чрез слово Лазар яде тленна храна, подавана от ръцете на Учителя, за да ни представи образ на една небесна Трапеза и на един словесен хляб, който ще ни се даде след Възкресението.

На другия ден Учителят тръгва за Йерусалим, възседнал осле, а тълпи народ излизат от Града, за да Го посрещнат. И Го посрещат така, както Израил само може да приветства своя Цар – с палмови клонки в ръце и с възгласите „Осанна“, т.е. „Спаси ни“ и „Благословен е идещият в Името Господне, Царят Израилев“ (Йоан 12:13).

Около 550 години по-рано св.пророк Захария предрича точно това влизане на Месията във Вечния град: „Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица“. Израил богословства, изповядва Иисус за Христос, за Помазаника, за очаквания Месия, за истинен Цар Израилев, Който има да дойде на света. Ето, настъпил е сгодният момент на неговото явяване в историята, открит е Този, Който е трябвало да дойде и Израил вижда това. Пророчеството се изпълва, а юдеите ликуват, защото виждат чудесата на Христа и се надяват Той да ги избави от ужасното робство.

Не всичко, обаче, е открито и не е достигната пълнотата на богопознанието. Израил все още само предузнава своя Христос. Да, те Го изповядват за Цар, но все още не знаят, че Той не е земен Цар. Това, че Месията идва на осле, освен че е изпълнение на пророчествата, показва и че Той е радикално друг Цар, не господар и властелин, не един от земните царе. Показва че царството Му не е от този свят, защото всеки земен цар би предпочел по-бляскав вид за своето появяване. Той не е само Цар, но Той е и Свещеник по чина на Мелхиседек, а също така и Самата Жертва, Която има да Се принесе – Агнецът Божий, Който взема греховете на света.

Самият Първосвещеник Христос влиза с почести в Града-жертвеник – в Града, който избива своите пророци – и Се предава на първосвещениците да бъде Жертва за Израил, за Своя народ, който Сам избра. Израил все още няма съвършеното богопознание за своя Месия. Израил мисли Христос за Божий Помазаник и Цар, Който ще дойде, за да установи едно земно царство. Те очакват от Него личби и чудеса като възкресяването на Лазар, като насищането на 5000 души с 5 хляба и 2 риби. Те не очакват и ще отхвърлят Един кротък Цар, смирил Себе Си до смърт, и то смърт кръстна. Старозаветният Израил е забравил, че св. пророк Исаия е видял в откровение и описва Сина Божий като Страдащ Раб. Божият народ няма да Го познае и ще отхвърли Своя Избраник. Не само това – Христос влиза в Йерусалим, за да бъде предаден именно от своите и да пострада – това потриса цял Йерусалим и нас, които днес се радваме на това празнично шествие.

Ето как пее Църквата Божия: „Този, Който има за престол небесата, Словото на Бог Отец се смири на осле, за да бъде посрещнат с хвалебствия от децата“, „Царят на ангелите шества на осле, и иска да отиде на кръста, за да порази врага, защото е силен; Затова и децата Му пеят песента“. Това, че днес Христос е посрещнат от деца, държащи палмово клонче в ръка, показва истинския почин на поданичество в Неговото царство – ангелската чистота и детската невинност, откритост и прозорливост. Ето това възпяване от децата е ценно за Него, това е истинското свидетелство: „Из устата на младенци и кърмачета Ти си стъкмил похвала“ (Пс. 8:3)! Защото кой друг, ако не децата ще разпознае Помазаника? Народът вярва в Него заради чудесата, които Той извърши, а децата – заради Самия Него.

Ето как още възпява Църквата: „Носен на небесата върху престол, а на земята върху осле, Христе Боже, прие хвала от ангелите и прослава от децата, които Ти викаха: Благословен си Ти, Който дойде да призовеш Адама“ (кондак)! Идващият в Името Господне е Благословеният Помазаник Божи, Месията, Който идва, за да въздигне Адам. Неговото хваление на небесата от ангелските чинове не престава. Тук, на земята, обаче, децата са тези, които истински Го хвалят, които разкриват небесната Му Слава, макар и прикрита под смирената осанка на яздещия осле Учител. Децата са земните ангели на Христос, които явяват победната Му Слава пред човеците и те стават вестители на раждането на Новия Израил. Те стават онази „избрана част“, образ на новия Израил, Новозаветната Църква, деца на Духа, които са осиновени, близки на Бога.

Ето как още Църквата ни разкрива реалността на празника Вход Господен в Йерусалим. Откриват ни се два образа на Божествено присъствие – Израил и Йерусалим, но и два начина на тяхното съществуване – Старият и Новият Израил, както и Земният и Небесният Йерусалим. Входът Господен ни разкрива двете реалности и връзката между тях, явява преходът и явяването на небесното в земното. Входът Господен сякаш ни разкрива преходът между Стария и Новия Завет. В образа на децата се явява новата общност на Бога, където Той ще обитава вечно между тях. Смиреното явяване на Божествената Слава във Входа Йерусалимски предшества крайното смирение в Светите Страдания на Богочовека Христос.

Йерусалим, от своя страна, който е мястото на старото свещенство и градът, който избива своите пророци, става Жертвеник за Пречистия Агнец Божи. Първосвещеникът-Христос влиза днес в Йерусалим, за да стане Сам Жертвата и Сам Себе Си да принесе за живота на този не-евхаристиен (неблагодарен) свят, в който доминира болестта и властва смъртта. Той ще принесе Себе Си за целия свят и за всеки, който постъпи като децата днес и Го изповяда за Христос. Така днешният празник представлява още един вход – вход в реалността на Новия Завет. От днес се открива универсализирането на Йерусалим, а също и на Израил, който ще се преобрази в Съборна Църква. Изпълняват се думите на Христос към Самарянката, че „настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Йерусалим ще се поклоните на Отца … но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина“ (Йоан 4:21-24). Отменя се и родовия признак за принадлежност към Израил и сега всички са осиновени, обединени в един род, който започва с Новия Адам Христос.

Христос се принася в Жертва, за да преобрази Израил и Йерусалим. Да преобрази Стария Израил в Църква Христова и да стане Нова Пасха за този Нов Израил, Преход през пустинята на този свят към Царството Небесно, Горния Йерусалим, където Месията ще бъде приветстван от тържествуващите детско-ангелски ликове на наследниците на това Горно Царство. Там палмовите клонки в ръцете на децата-ангели свидетелстват за крайната и окончателна победа над смъртта, която с Христовата Смърт завинаги е умъртвена. В такъв смисъл най-накрая днешният празник е и предобраз, предварително явяване на тържеството на Горния Сион и образ на истинното богослужение – Небесната Литургия. В този Вход на Господа в Йерусалим ние сякаш дочуваме небесното ехо от предстоящата сватба на Небесния Йерусалим и Жениха Христос.

От тази вечер започва и т.нар. Последование на Жениха, което ни призовава да стоим в очакването на приближаващия Жених Христос. Апостолът, от своя страна, ни съветва да пребъдваме в радостта, че Бог е близо, като непрестанно с молитва и благодарност живеем по Бога, за да имаме Неговия мир, който запазва сърцата и мислите ни в Христа Иисуса. Така ние отново си спомняме, че сме призовани да бъдем като деца – бързащи да срещнем влизащия Христос с палмови клони – да го срещнем в другия, в ближния, като свидетелстваме и копнеем за изпълнението на тази Слава. С това нека да се приобщим към онези, които Го изповядват за свой Бог, към частта, която Го е познала, познала е Христа в Иисуса.

дякон Сава (Щони) Кокудев

Eнорийски лист на храм „Св. Седмочисленици“, бр. 15/2012 г.