Записка на доклада на летния конгрес на РСХД

*част от бъдещия осми том „Богословие и свещенство“ от събраните съчинения на о. Георги Флоровски на български

Не може да си християнин в самота, не може да се спасяваш по единично. Unus christianus, nullus christianus (Един християнин не е християнин!, бел. пр.). Не може да бъдеш единичен християнин. Защото да си християнин значи да пребиваваш в съборност, т.е. да бъдеш в Църквата. Защото християнството е Църква и спасението е именно самата Църква. „Ние знаем, когато един от нас пада, той пада сам; но никой не се спасява сам. Спасяващият се спасява в Църквата, като нейн член и в единство с всички други нейни членове“[1]… Христос идва в света не при разделените и разединени хора, не при разпръснатите овце на стадото. Той дойде да спаси всички, цялото човечество – дойде да изпълни, да обхване и възстанови целия човешки род и да го „възглави“ в Себе си. Той дойде да създаде Своята Църква на земята. И само в Църквата може да се пребивава с Христа. Защото Христос е само в Църквата, която е „Негово тяло“. Църквата е Христос, както Той пребивава в света, след Възнесението… Църквата е първа и първична действителност на християнското битие и живот… Християнството не е само някакво учение, което би могло да се „узнае“ и „приеме“ някак си отвън – и не само системата от „заповеди“, които трябва да се изпълняват. Не е само „начин на мислене“ и не е само „поведение“. Не е достатъчно само да се „знае“ и да се „постъпва“. Християнин трябва да станеш и да бъдеш… Твърде малко е само да „имаш християнски възгледи“ или убеждения, или „християнски мироглед“ – малко е само да се „държиш“ по-християнски. Християнин трябва именно да бъдеш… Християнството е Живот, нов и вечен Живот. И в този Живот трябва да се родиш… Християнското битие започва именно с това второ раждане, „от вода и Дух“, в кръщелния купел. Кръщението е раждане от Дух Светий и за Христа Спасителя – раждане в Христа. Раждане в Църквата и за Църквата – „чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло“ (1Кор. 12:13)… Спасяваме се в кръщелния купел – малко е да повярваш, необходимо е да се кръстиш. И спасението се извършва не от силата на вярата, но от действието на благодатта – не чрез вярата, но не и без вяра… Символиката на кръщението е символика на смърт и погребение, символика на съ-умиране и съ-погребение с Христа – и съ-възкресение с Него и в Него… Отричане от света и от всичко, което е в света, и което е похот и страст. И съчетание с Христа, „обличане“ в Христа, и „обещание“ Нему. В това е смисълът на кръщелните отречения и обети, в това е смисълът на цялото кръщелно тайнодействие. И то завършва с „печата на дара на Дух Светий“… Това е възраждане и „паки-битие“ за човека – „палингенесия“ (παλιγγενεσία, ново раждане, възраждане, бел. пр.). Раждане в „духовен живот“… Целият смисъл на християнския подвиг е в придобиването на Духа. И само това е главното и автентичното в християнския живот, тази „добра част, която не се отнема“, „единствено потребното“ (ср. Лк. 10:42), заради което и всичко останало се прилага. Извън „придобиването на Духа“ изобщо няма християнски живот. Само „духовният“ живот е християнски живот, само животът в Духа… Духът е Дух на Живота, извор и подател на Живота – Животворящият Дух. Той живее в Църквата и е нейното оживотворяващо дихание. Диша в тайнствата на Църквата. И се приема в тайнствата… В „помазването“ с Животворящия Дух се съединяваме и обличаме в Христа… Средоточието и пълнотата на Църквата е в Евхаристията. „Това е последното тайнство. Не можете да отидете по-далеч, не можете да направите повече“ (св. Николай Кавасила)[2]… И в светлината на литургичния опит ние ясно виждаме цялата немощ и недостатъчност, и на нашите „убеждения“, и на самото „вдъхновение“, и на самите „добри дела“ – всичко това е човешко и остава само човешко, „твърде човешко“. Но в тайнствата се отваря небето – открива се Божествена пълнота. Всяко тайнство е някаква „теофания“, Богоявление, низхождане и снизхождение Божие, и среща с Бога. Всяко тайнство е „небесна врата“ – път на благодатта и път на човека… „Свещенослужението се извършва на земята, но по небесна наредба… Седящият горе с Отца в този час се обхваща от ръцете на всички и дава Себе си да бъде почувстван и възприет от всички желаещи. Което и правят всички с очите на вярата“ (св. Йоан Златоуст, „За свещенството“, 3)[3]… Не само Богоявление, но и ново съединение с Христа, в общение с Неговата плът и кръв… С духовна бдителност и внимание е нужно всеки път да се препрочита „правилото“ или „последованието при св. Причастие“, за да се влезе и всичко отново да се въведе в този страшен и тайнодействен реализъм на Евхаристията. В края на краищата, това е Тайната Вечеря и ние на нея сме сред апостолите, и се причастяваме от ръцете на Самия Господ… „Тръпна като приемам огън, за да не изгоря като восък и като трева; о, велико тайнство, о, добросърдечие Божие! Как с божественото Тяло и Кръв се причастявам и ставам безсмъртен?“ (Канон, 8-ма песен, Троичен)… И още от молитвата на преп. Симеон. „Съвсем истинско е словото на моя Владика и Бог. Защото, като се причастявам с божествените и боготворящи Дарове, не съм вече сам, но с Тебе, Христе мой, трислънчевата светлина, която просвещава света. И за да не остана сам без Тебе Животодателя, мое дихание, мой живот, моя радост, спасение на света… Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говориш като на Твои близки приятели“ (Молитва седма)… И предел на Евхаристията е в това, че за всеки може да се изпълни и може да се повтори апостолското признание: „и вече не аз живея, но Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). И за това е нужно да се възжелае вече да не се живее повече за себе си, но да се отречеш… За мнозина апостолското свидетелство за Църквата, като „тяло Христово“, е станало само поетична метафора, на която плахото съзнание и смутената съвест не желаят да върнат цялата пълнота на непосредствения смисъл. И в това неведение ние малко разбираме, какво се извършва в нас и с нас в тайнствения кръг на Църквата… Църквата е тяло Христово, а не само така се нарича… Църквата е тяло Христово, и се захранва, и се оживотворява от Неговата пречиста кръв, която за спасението на света тайнствено се превръща в благодатните съсъди и тъкани на църковното тяло… И в Църквата, именно в Причастието с една чаша в единството на Тялото и Кръвта, всички ние се възсъединяваме между себе си, намираме се един с друг, отново се самоосъзнаваме като братя и ближни – като „съ-телесни“ и „еднокръвни“ на самия Христос (за това с особена сила говори св. Кирил Александрийски, в тулкуванието на Евангелието от св. ап. Йоан)… „Тайнствата указват Църквата не като символи, но както сърцето посочва членовете, както корнените на дървото клоните и, по словото на Господа, както лозата пръчките; защото тук не става въпрос само за еднаквост на имената и не само за сходство на подобието, но за тъждество на делата… Ако някой може ди види Църквата Христова в същия този вид, как тя е съединена с Христа и участва в Неговата плът, то би я видял не по друг начин, а само като Тяло Господне… Защото верните, чрез тази Кръв, вече живеят живот в Христа, наистина съединени с тази Глава и облечени с това Тяло“[4] (св. Николай Кавасила, Изяснение на Божествената Литургия, PG 150).

Да живееш в Църквата означава да прерастнеш в тази тайнствена, но истинска действителност на Тялото Христово – да живееш като член на това тяло… Да живееш в Църквата означава нещо несъизмеримо и по-голямо, от това само да помниш и пазиш „постановленията“ и „заветите“ на Църквата. Старият Завет свършил. Законът се преобразил с пришествието на Благодатта и вече няма различни предели в християнския подвиг. Всички са призвани към едно и е дадена една-единствена, и неразривна заповед: „Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец небесен“ (Мт. 5:48). Това било казано към всички, на Планината на блаженствата, в началото на проповедта. Това е първо и начално – необходимо е да се започне с това съзнание, че няма друго и по-малко задание за човека, освен да се „уподоби на Бога“. В това е изпълнението на това осиновяване, което за нас започва в кръщението, в „купела на осиновяването“. И в мярата на това „уподобяване“ възраства и нашето дръзновение да призоваваме Бога и да Го наричаме наш Отец… Няма два пътя и няма две цели – за съвършени и за несъвършени. Не бива да се разделят и разграничават „заповедта“ и „съвестта“. Има различие и разнообразие на типовете християнски живот, но във всички типове си остава една цел. И това е висшата цел. Най-опасното е в лъже-смирение да се обричаме на някакво полу-християнство и двусмислено да се освобождаваме от много задължения и заповеди. Единственото и най-важно е да се живее в Христа и да бъдем с Него. Да, това е път и предел на светостта. Но към святост са призвани всички и само в светостта е спасението. Светостта не е някакъв специален венец, предназначен „за малцина“. Това е общо християнско призвание. Да – за преуспяващи. Но всички са призвани и трябва да преуспяват и преуспеят, за да влязат в радостта на своя Господ. Така или иначе, необходимо е да се престъпи зад прага на брачния чертог и за това е нужно да се облечеш в брачна одежда и да имаш светилник пълен с елей и горящ – „за да не бъдеш предадена на смърт и заключена извън Царството“[5]. И ако някой в своя живот никога не влиза в брачния чертог, в него и няма християнски живот.

* * *

Християнството е отричане от света, но не и отричане на света. Отрицание от това, което е в света, от злото и съблазънта, но заради спасението и запазването на това, което е в света, сътворено от Бога. Затова и няма неизбежност в изхода от света, за да бъдеш християнин. Християнин може да си и в света. И в света е изпълним целият максимализъм на християнските заповеди, цялата пълнота на християнското дело. Първо-християнският подвиг бил подвиг в света – подвиг апостолски, подвиг на благовестие и подвиг на мъченичество. И първата система на аскетическите предписания е формулирана за живота в света, сред света, не в самотата на пустинята – имам предвид Климент Александрийски (края на II в.) и неговата визия за съвършения християнин. Църквата ублажава кръвта на мъчениците и се увенчава в нея, като в царствена багреница. Но мъчениците умеели не само да умират в Христа, но и да живеят в Христа. Те не бягали от света, макар и да живеели в света, като че не са от света. Те живеели в трудна и объркваща жизнена среда и обстановка, в цялата двусмисленост на езическия живот и служба, и очевидно не бърза да се измъкнем от него. Мъченичеството е за нас пример за подвиг сред света. И този подвиг в суетата на света винаги си остава възможен. Невъзможността за външен изход от суетата не може да бъде обръщана в повод да понижиш за себе си задачата и да се отслаби подвигът. По-скоро напротив, в тишината на пустинята са по-малко съблазните. Все пак, това са много неточни критерии. Защото главният източник на съблазни е вътре. И в пустинята може да внесеш със себе си целият свят на суетните възпоменания. Както и в житейската суета може да бъдеш духовно глух за тях. Защото главното е в избора на сърцето. Ако някой действително възлюби Бога от цялото си сърце и осъзнае, че никъде няма къде повече да ходи, защото у Господа са словата за вечен живот – за него и в света вече не е опасна вродената суета… Важно е, че ние, не можещи да излезем от мирските дела, разбираме, че и за нас не се смекчава абсолютизмът и максимализмът на християнския подвиг, че е възможен и още повече необходим „духовен живот“ и „умное делание“ в света… Църквата не е само оазис в света, но и истинско утвърждение на света… Няма обща и единна програма за християнски живот или дейност за всички. Всеки има в своя живот неповторима и неделима „програма“. И всеки е длъжен да я узнае и разгадае, да я открие в мълчанието и безмълвието на молитвения подвиг. Това значи да намериш самия себе си. Да разбереш за себе си волята Божия, да почувстваш над себе си Неговата любов и воля. И да я приемеш: „да бъде Твоята воля…“

* * *

Християнският път е пътят и подвигът на молитвата. Това е единственият път към Бога. Молитвата, в широк смисъл и в своята пределна дълбочина, е именно предстоене пред Бога. Пределът на молитвата е тя да стане непрестанна. Иначе казано, винаги да се бодърства и да бъдем трезви, и в това бдение да стоим пред Бога. Разбира се, това вече е предел и връх на молитвата, и вече, собствено, не е молитва – „вече не с молитва се моли умът“ при такива висоти, както отбелязва преп. Исак Сирин. Въпреки това, и в по-ниските нива на молитвата най-важно от всичко е именно тази обърнатост или устременост към Бога, този нейн теоцентризъм. И всеки трепет пред Бога е вече молитва. Не прошението е главното в молитвата. Просим на низшите степени. А след това поверяваме своя живот на Бога, Който по-добре от нас знае, какво е нужно и полезно за нас, Който ни вразумява в нашите търсения и творчество. Не бива да искаме нищо. Който проси, сякаш не е уверен, че ще получи без просба. Това би било недостиг на християнска надежда. На висотата на подвига става очевидно, че всичко добро Бог дава от безкрайността на Своята любов. „А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“ (Мт. 6:7-8). Не е толкова важно да се проси, колкото с нетреперещо сърце да се вярва и надява, че Бог няма да изгони пристъпващия към Него. Това е висша преданост… Според мярката на духовния възход молитвата става все по-мълчалива и кратка – едносрична. Над прошението е надеждата и жертвата на хвалението. Още по-високо е мълчанието пред Бога. Това вече е предчувствие и „тайнство на бъдещия век“ (преп. Исак Сирин). Защото самият Дух тогава говори и свидетелства в сърцето… За това говори Самият Спасител, установявайки закона на тайната молитва. „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно“ (Мт. 6:6)… Тук става дума не само за външно уединение, но преди всичко за вътрешно. За събиране на душата. За влизане във вътрешната стаичка на своето сърце. За бдение и откровение пред Бога. „Който е на тайно“ – защото Бог живее в дълбочината на чистото и пламенно сърце, където ще Го видят чистите… Великите учители на молитвения подвиг винаги говорят преди всичко и повече от всичко за тази молитва, за това тайно възхождане на всяка душа насаме с Бога… И възниква недоумението: не говорят ли те за отделната, уединена, самотна душа… Не – защото Бог е любов. И колкото по-близо е някой до Бога, толкова по-неотстъпно предстои той пред Бога, толкова по-напрегната и в него става любовта. И любовта към своите ближни, защото с все по-голяма очевидност той съзерцава разпънатата любов на Спасителя, изтичаща за всички. Да се уподобиш на Христа не бива иначе, освен да се приобщиш към Неговата състрадаваща любов към всеки човек. Не може да се уподобиш Богу, без да влезеш в духа и в силата на Неговата любов, не желаеща смърт за грешника, но покаяние и живот. Не е възможно да се преуспява в любовта към Бога и да не възрастваш още повече в любовта към ближния. Защото Бог е самата Любов, Любов към ближните… И темата на скритата молитва е тази любов. Достатъчно е да си спомним забележителното свидетелство на преп. Исак Сирин за тайната на „милващото сърце“… Обаче има и друга молитва. И тук, напротив, се отрича уединението. „Пак ви казвам, че, ако двама от вас се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мт. 18:19-20)… Налице е не само разширяването на молитвения кръгозор, но именно общение в молитвата… Налице е не проста двойственост в молитвата и не само удвояване… Тук има известна антиномия в молитвата. И тя само повтаря общия антиномизъм на християнския подвиг и делание, изобщо поляризирано в противоположността на „отшелничеството“ и „общежитието“. Да излезеш от човешката среда в затвора или в пустинята, за да предстоиш там пред Бога в безмълвен трепет и радост, и да влезеш и вникнеш в Неговата неизчерпаема любов към света, и в мълчанието на молитвата пламва тази любов, и се възпламенява в нея до непоносимо-изгаряща мъка за цялото творение, страдащо в неведение и грях… Или да останеш в света, и в него да се „съгласим“ около името Христово, и да придобием от Него дара на „обща и задружна молитва“, която само около Христа е възможна. Да останем с хората и да се стремим „съвместно“ да осъществим истината Христова… Има два пътя, има две правди… И тези две правди е толкова трудно да се слеят и да оцеляват в тяхната неделимо единство… Не бива да се смекчава тази напрегнатост между тези два пътя… Най-високо в християнския живот е Евхаристията, този тържествуващ събор – Христос в Своите братя. И от това най-висше, в някакво неизвестно смирение и пренебрежение, отшелниците си отиват и се отделят, просто се изолират. В това има нещо неизвестно. И тази уединена молитва в своите висоти става съборна не само по своята категория, но още и поради това, че самата личност на духоносния молитвеник се разширява. И сам той вече не е самотен. Защото той е с Христа и чрез Него в съборността на Църквата. Молитвата на преп. Серафим на гранитния камък е не по-малко съборна, от нашата храмова молитва – напротив по-съборна е… Уединението може да стане съблазън и опасност, когато се отравя от аристократична придирчивост, от психологизъм, когато братя и ближни започнат да се намесват в молитвата, когато надделява егоцентризмът и егоцентричната самовлюбеност, когато храмът се оказва твърде шумен и общонароден. Това е мнимо отшелничество, мним затвор. Или, ако щете, и истински затвор – но не насаме с Бога, но насаме със самия себе си, без Бога – и Бог не гледа в самолюбивите души, презиращи братолюбието… Но има съблазни и опасности и в „общественото богослужение“. Първо, понякога възниква мисълта: дали е нужна личната молитва, в стаичката на сърцето и в стаичката на своя дом, ако си в храма и на крилете на общата молитва се понасяш в небесния океан. Нужна ли е след това още и немощната отделна молитва… Тук имаме отново недоразумение и подмяна… Без личното напрежение и събиране не може и да се „съгласим“ (сдружим) в съборната молитва, която се сраства именно от личните молитви… Да се „съгласим“ в молитвата не значи само да се заразим от общото настроение. Съгласието в молитвата не е единство в настроението… Този естетически психологизъм е упадък на молитвената трезвост и реализъм. За негова противоотрова е нужно принудително да се използват килийни упражнения, умное делание, „Иисусовата молитва“ – нужно е да се научиш на бодърстване и трезвост. Без това „съборната молитва“ е непосилна и немощният брат се отравя от нея, и дори се радва за своето отравяне. Затова трябва да се готвим за Евхаристията в покайно изпитание – не само за това, че трябва да получим очистване и опрощение на греховете – но и за това, че чрез покаянието събираме (подготвяме) душата си, помислите и чувствата, и придобиваме способността да се молим „с едни уста и с едно сърце“. В съборната молитва не е нужно да се губим – нужно е да се радваме на разширението на личността си, а не за загубата й… Има и друга съблазън в обществената молитва: съблазънта на обредовото благочестие. Понякога Типиконът засенчва самата аскеза. Най-опасен е не грубият законнически ритуализъм, а робската наплашеност от дисциплинарните предписания на устава, когато даже не остава време за молитвена свобода. Много по опасен е естетическият ритуализъм. Типиконът не е така опасен в ръцете на схоластика, както в ръцете на естета. Най-опасно е да се подреди богослужението в артистичните ритми на преживяването. Това ще бъде пряко покушение върху личността на човека… И тук отново се открива същата антиномия… Подобава да се пази благолепието на храма и да се украсява… Художествената строгост на уставната служба, песнословието, богатството от лампади, димът от кадилницата, ликовете на светите икони – в това има безспорна религиозна ценност и красота. Това е вече някакво предварение на преобразения свят… Все пак, има и друг полюс. Великите подвижници често не обичали пищните и ръкотворни храмове, драгоценните съсъди и одежди, богатството от кандила и полиелеи… В Русия такива са преп. Сергий, още повече преп. Нил Сорски… На тях им било повече по сърце да служат на Бога в бедност и оскъдица, в простота, разпространявайки нямането и смирението и върху самите храмове… А в древната Църква такъв бил Златоустият. Той трябва да се чете и препрочита. Сега е достатъчен само един цитат. „ Църквата не е за топене на злато, коване на сребро – тя е тържествуващ събор на ангелите… Не била сребърна тогава трапезата и не от золен съд Христос давал питие – Своята кръв на учениците… Искаш да почетеш Тялото Христово? Не презирай, когато видиш Христа гол… Каква полза, ако трапезата Христова е пълна със златни съдове, а сам Христос се измъчва от глад… Ти правиш за Църквата златна чаша, но не подаваш на жадния чаша студена вода“[6]… Така Златоустият говорил не веднъж. И тези слова звучат като някакво тържествено ограничение на цялото благолепие на християнските храмове – не само в техния разкош и богатство, но и за повечето им изкуствени красоти… Както и да е, още по-важна е красотата на неръкотворния храм – всяка християнска душа… Невярно се опростяват словата на светия Златоуст във филантропична и моралистична максима… Все пак има своя неоспорима истина в създаването на храмове… Но има и предел за това все пак само ръкотворно дело… И става опасно, когато твърде много се ръкотвори… Не се ли пристрастява душата към тези вещни символи и подобия над допустима мяра…

В личния живот и в личното правило на живота трябва да се намери личната мяра – да се съвмести в пълнота подвигът и килийното безмълвие с тържеството на съборните песнословия. Пътят винаги е сред опасности. Има опасност от уединение в сектантско умиление и самота, в не-трезвостта на самолюбието. Има опасност да не се изгубиш и разтвориш в църковния колектив (което е честа пародия на провали на съборността), да загубиш и самото умение да предстоиш пред Бога в лично отговорно изпитание… Същото може да се каже и за жизнения път въобще… Тук все още стои непримиримото недоумение за „личното спасение“ и „общественото дело“… Това не е никак ново недоумение. Ще го намерим в древните жития и патерици. Едни бягали от хората, за да се спасят. Други търсели хора, за да помогнат и послужат на някого. Едни строили тук Града Божий, за да може още сега да израстат райските цветя по Божията земя. А други помнели и напомняли, че само Идещия Град търсим. Отново два пътя: път на творчество и път на бдение… Всеки разрешава тези недоумения в подвига на живота и разбирането… На определено равнище на духовния живот в противоречията се открива съзвучие… Да, чакаме Второто Пришествие и за него събираме елей, и стоим готови с препасани пояси и със запалени светилници (Лук. 12:35, бел. пр.)… Но го чакаме в бдение, не в безделие… Не строим тук предстоящия Град, но вече е дадено да се събират неръкотворни и живи камъни за Идещия… И самата работа в света вече се превръща в нова пустиня… А висшата правда е в любовта. Това е най-превъзходният път…

Превод: Павел Павлов

2017 г.

* Публикуван за първи път в: Флоровский, Г. Христианин в Церкви: Запись доклада на летнем съезде РСХД. – ВРСХД, № 4, 1933. По нова публикация: Флоровский, Г. Христианство и цивилизация: Избранные труды по богосовию и философии. – СПб.: Изд-во Русской Христианской гуманитарной академии, 2005, с. 758-767. Преводът е направен по това издание. Бел. пр.

[1] Хомяков, А. Церковь одна. – Собр. соч. Т. II, М., 1880, с. 21-22. Бел. ред.

[2] Св. Николай Кавасила. Слово 4. Какое содействие дарует ей священное приобщение. – Семь слов о жизни во Христе. М.: Паломник, 1991. Бел. ред.

[3] Срв. Св. Йоан Златоуст. Шест слова за свещенството (пр. С. Риболов). С.: Омофор, 2005.

[4] Този дълъг пасаж от св. Николай Кавасила о. Георги употребява за втори път. Първият път е в текста Евхаристия и соборност, който е публикуван през 1929 г. в сп. Путь. Срв.Флоровски, Г. Евхаристия и съборност (пр. П. Павлов). – В: Богословие и словесност, т. VII, С.: УИ „Св. Климент Охридски“, 2015, с. 35.

[5] Част от тропара на Последованието на Жениха, който се пее в първите три дни на Страстната седмица „Се Жених грядет в полунощи“. Бел. ред.

[6] Беседа 50 на Тълкуванието на Евангелието от Матей. Бел. пр.