„НОСИШ ИМЕ, ЧЕ СИ ЖИВ, А СИ МЪРТЪВ!“ (Откр. 3:1)’
ПРОПОВЕД НА ЗАДУШНИЦА
От протойерей Евстати Янков Евстатиев, произнесена на гробищата в Чепеларе
Вчера ние, братя и сестри, се молихме между живите, а днес тук – между мъртвите. Но кой действително е жив и кой – мъртъв, само един Господ знае. Истинският живот на хората не е в ходенето и изобщо в движението, в яденето и пиенето, в почивката и спането, във вършенето на някаква работа и пр. – всичко това правят и животните, а в изпълнението на закона Божий, в съединението с Христос, в ръководството от Дух Свети. Така също и смъртта на човека не се състои в лежане в гроба и в несъществуване за света, а в робуването на греха, в гниенето в похотите, в отделянето от извора на живота – Бог.
Погледнете светиите. И те като всички мъртъвци лежат в гробовете, но кой е по-жив от тях! От гроба те вършат такива дела, каквито не може да извърши цялата наша мъдрост и сила. А неразкаяният грешник, макар и да цъфти от здраве, младост и красота, макар да треперят пред него хиляди, той е мъртъв пред Бога и в Неговите очи е като разлагащ се труп! И тъй, ще повторя, само един Бог знае кой от нас в действителност е жив и кой – мъртъв.
Едно обаче е несъмнено, че за мнозина справедливо може да се каже: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв!“ (Откр. 3:1). И наистина, какво друго може да се каже за оня пастир на Църквата, който служи на олтара, само за да се храни от него, а не за да храни душите, гладуващи за правда и спасение, с хляба на живота (Йоан 6:48-51). Който постоянно е заобиколен от свещи и тамян, а в живота си е тъмнина и воня на беззаконие и смърт, освен: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв!“ (Откр. 3:1).
Какво може да се каже на богатия, който за богатството си жертва и справедливост, и съвест, и вяра, и закон, освен: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв!“ (Откр. 3:1).
Какво друго може да се каже на управника, който безобразно жертва и Божия, и човешкия закон, за да се докопа до властта и да я задържи на всяка цена, освен: „Носиш име, че си жив, а си мъртъв!“ (Откр. 3:1).
Нека се обърнем и сами към себе си, вниквайки в своя живот и сърце, и тогава може би всеки от нас ще бъде принуден да каже на душата си: „Уви, бедна моя душо, аз мислех, че си жива, понеже винаги се движиш по внушение на страстите и прищевките, а в действителност ти си мъртва. Защото в тебе няма живот по Бога, няма истина и справедливост, няма любов, смирение и чистота. Липсва онова, което следва да бъда като образ Божий, като разумно същество, предназначено не за тоя суетен и скоропреходен свят, а за вечно съжителство с Бога и небето!“.
А ние, мои братя и сестри, без да обръщаме внимание на тая ужасна духовна смърт, която заедно с греха се е загнездила в сърцето ни, винаги треперим и се плашим само от едната телесна смърт. Но що значи телесната смърт? Страшна и люта я прави единствено грехът. Без него тя не е страшна, а радостна; не е наказание, а освобождение. Защото какво върши смъртта? Лишава ни от направеното от пръст, тежко и болезнено тяло. Но това тяло не е наше – него ни е дал грехът. Нашето истинско, духовно, безсмъртно тяло е останало в рая и може да ни се възвърне не преди и не иначе, освен когато чрез ръката на смъртта се съблече от нас това бедняшко и грубо облекло на телесната плът, с което ние сега сме облечени подобно на животните.
Какво още прави смъртта? Разделя ни от този наш свят, за който дори хора, невярващи в Евангелието и непризнаващи Новия Завет, са казвали, че той цял в зло лежи (1 Йоан 5:19), защото в него нерядко лъжата и неправдата тържествуват над истината и справедливостта, силният притеснява славия, брат клевети брата и сестра – сестра си. И какво върши смъртта? Връща ни, след дълго и много трудно странстване из мрачната и трънлива долина на тоя живот (Пс. 22:3), в бащиния дом, завръща ни в лоното на небесния Отец, откъдето ние сме изпаднали в това море на житейски грижи. Прочее, нека престанем да се боим от смъртта, а започнем да се боим от греха, който единствено може да превърне смъртта в действително зло за нас. Защото, ако ние умрем в грях, то и новото безсмъртно тяло, което ще получим в деня на всеобщото възкресение, ще бъде за нас извор не на радост, а на вечни страдания. Ако умрем в греховете си, новият свят, дето смъртта ни преселва, въпреки съвършенството му, не ще бъде за нас и там ние ще се явим като младенци, насилствено изтръгнати от майчина утроба. Ако умрем в грехове, то светлищт чертог на небесния Отец ще се затвори за нас и ние ще бъдем отстранени от Божието лице, и ще отидем в непрогледната тъмнина.
Днес вашето многочислено стечение тук, братя и сестри, и не само сега, но и през другите дни, както разбрах, показва, че вие помните смъртта. Това е много хубаво. Остава само духовно да оплодотворите вашето идване тук. Затова не се ограничавайте само да си спомняте за починалите в Господа ваши близки и сродници, да се молите за тях и да раздавате милостиня за душите им, както ни учи премъдрият Иисус, син Сирахов: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост“ (Сир. 7:36). А заедно с тези неща, вие винаги си представяйте и своя собствен край. Всеки път, вървейки и з града към гробищата, мислете си, че по същия път някога ще пренесат и вас на това място. Като дойдете пък на самото гробище и застанете сред множеството гробове на ваши братя и сестри, замислете се, че между тях е и вашият гроб, който може би вече ви очаква. Когато отивате на църква, никога не забравяйте, че някога и вас ще донесат в нея мъртъв и ще ви поставят в центъра й. Присъствайки на опело, помнете, че то ще се извърши един ден и над вас. По този начин вие всеки път ще пограбвате част от ветхия си човек и от това ще умира в душата ви по нещо зло и богопротивно, а ще оживява някоя добра мисъл и чувство.
А излизайки от храма и връщайки се вкъщи, разсъждавайте така: „Дълго ли още Бог ще благоволи към мен да се връщам в своя дом? Явно е, че животът ми се скъсява и аз няма още много пъти да се връщам от църква. Защо да се предавам и занапред на земната суета и човешката неправда? Каква ползва, ако спечеля целия свят, а погубя душата си (Мат. 16:26)? Какво ще взема със себе си от придобитото тук? Нищо! Гол съм изллязъл от утробата на майка си, голе и ще да си отида от този свят! При кого ще ида? При Праведния Съдия, Който ще разгледа не само делата ми, но и моите мисли и думи, и за всичко ще ми даде отплата. Повече няма да губя времето си в грехове и неправди, а ще започна да се готвя за смъртта и за съда. Блажен съм, че имам още време, възможност и средства за това!“.
Когато вие, мои мили братя и сестри, посещавате по този начин гробищата, то всяко идване тук – при гробовете на роднините, близките и приятелите ви, ще бъде за вас от голяма духовна полза, като истинска проповед и наставление за живота и смъртта, превръщайки се в незабравима и безценна поука. Защото ненапразно премъдрият Иисус, син Сирахов, ни казва: „Във всичките си работи помни за твоя край и вовеки не ще съгрешиш!“ (Сир. 7:39). Амин!
(От книгата за о. Евстати, изд. Руенски манастир, 2022, срв. Православна проповед №985)