Евангелие според св. ап. Лука:

(16-20) А Той му отвърна: един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда.

Тъй като човекът, седнал с Господа на трапезата, казал: блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!, Господ доста пространно го научава как трябва да разбираме Божието угощение и казва тази притча, в която човек нарича Своя човеколюбив Отец. Защото, когато в Писанието се намеква за наказващата Божия сила, Бог се нарича лъв, лъвица или мечка (Ос. 13:7, 8), а когато става дума за някоя проява на Неговото човеколюбие, Бог се представя в човешки образ (Лук. 15:11-24), както и в тази притча. Понеже тя разказва за най-човеколюбивото домостроителство, което Бог извършил в нас, като ни е направил причастници на плътта на Своя Син, Той е наречен човек. Това домостроителство е наречено голяма вечеря; вечеря, защото Господ дошъл в последните времена и като че на вечерята на века, а голяма, защото безусловно голяма е тайната на нашето спасение (1 Тим. 3:16). И в часа за вечеря изпрати слугата си. Кой е този слуга? Синът Божий, Който приел образа на раб и станал човек (Фил. 2:7) и за Който като за Човек е казано, че е пратен. Обърни внимание на това, че не е казано просто слуга, а членувано, тоест „онзи“ слуга, който в истинския смисъл благоугодил на Бога в човешко естество и добре Му послужил. Защото за Него се казва, че е послужил на Бог Отец не само като Син и Бог, благоугоден на Отца, но и като Човек, Който единствен безгрешно се е покорил на всички определения и заповеди на Отца и е изпълнил всяка правда (Мат. 3:15). Затова само Той може да бъде наречен раб Божий в истинския смисъл на думата. Той е пратен, когато настъпил часът за вечеря, тоест в определено и подобаващо време. За нашето спасение никое друго време не подхождало толкова, колкото царуването на кесаря Август, когато злобата достигнала върха си и трябвало да се срине. Както лекарите оставят гнойната рана, докато от нея не изтекат всички лоши сокове, а после вече прилагат лекарства, така и грехът трябвало да се прояви във всичките си видове, а после великият Лекар да приложи лекарство. Затова Господ допуснал дяволът да изпълни мярата на злобата и после, като се въплътил изцелил всеки вид злоба със Своя съвършено свят живот. Той пратил в часа, тоест в настоящото и подобаващо време, както казва и Давид: Препаши на бедро меча Си, препаши се с Твоята слава и красота! (Пс. 44:4). Мечът без съмнение е Словото Божие. Бедро означава рождение по плът, дошло след зрелостта на плода, тоест в нужното време. Пратен бил да каже на поканените. Кои са те? Може би всички хора, защото Бог призовавал всички да Го познаят ту чрез благоустройството на видимите неща, ту чрез естествения закон, а може би предимно израилтяните, които били призовани чрез закона и пророците. При тях, при овците от дома Израилев най-вече бил пратен Господ (Мат. 15:24). Той казва: „дойдете, всичко е вече готово“. Защото Господ благовестял на всички: приближи се царството небесно (Мат. 4:17) и то е вътре във вас (Лук, 17:21). А те всички започнали да се извиняват, сякаш се наговорили. Всички иудейски началници отказали да признаят Иисус за Цар и затова не се удостоили с вечеря, кой от любов към богатството, който от любов към удоволствия. Защото в купилите земя и волове можем да виждаме привързаните към богатството, а в оженилия се – сластолюбеца. Ако искаш, в образа на човека, купил земя, можеш да разбираш онзи, който мъдрува по земному и затова не приема тайнството (на спасението). Защото нивата е този свят и изобщо природата, а който се обръща само към природата, не приема свръхестественото. И така, може би загледан в земята, тоест наблюдавайки само законите на природата, фарисеят не приел, че Дева родила Бога, понеже това превишава природата, Пък и всички, които се хвалели с външна мъдрост заради тази земя, тоест заради привързаност към природата, не примоли Иисуса, Който обновил природата. Под онзи, който

купил пет рала волове и ги опитвал, можем да разбираме човека, привързан към вещественото, който е съединил петте душевни чувства с телесните сетива и е направил душата плът. Зает със земното, той не иска да участва в духовната вечеря. И премъдрият казва: как може да стане мъдър оня, който борави с орало (Сир. 38:25). А под отпадащия заради жена можем да разбираме пристрастения към удоволствията, който се е прилепил към плътта, съюзничката на душата, съчетал се е и е станал едно с нея, затова не може да угоди на Бога. Можеш да разбираш всичко това и буквално, защото ние отпадаме от Бога както заради впряг волове, така и заради женитба, когато се привързваме към тях, посвещаваме им живота си и заради тях се трудим дори до кръв, а нищо божествено – нито мисъл, нито изречение, не помисляме и не изследваме.

(21-24) И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани.

Иудейските началници били отхвърлени и никой от тях не повярвал в Христа, както те самите се хвалели със злобата си. Повярвал ли е в Него някой от началниците?, казвали те (Йоан. 7:48). И така, законниците и книжниците, обезумели, отпаднали от благодатта, както е казал пророкът (Иер. 8:8, 9), а простодушните иудеи, които се уподобяват на хроми, слепи и маломощни, онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено (1 Кор. 1:27, 28), били призвани.

Защото народът се удивлявал на благодатните думи, излизащи от Иисусовите уста (Лук. 4:22) и се радвал на Неговото учение. Но след като влезли израилтяните, тоест онези от тях, които били избрани и предопределени от Бога за Неговата слава (Рим. 8:29, 30), като Петър, Зеведеевите синове и много други повярвали, Божията благодат се изляла и върху езичниците. Защо под доведените от друмища и плетища можем да разбираме езичниците. Израилтяните били вътре в града, понеже приели законоположението и наследили градския начин на живот. А езичниците, които били чужди на заветите, отстранени от Христовото законоположение и не били съграждани на светиите (Кол. 1:21; Еф. 2: 12, 13), живеели не просто на друма, а на многото друмища на беззаконието и невежеството, и при плетищата, тоест греховете, защото грехът е голям плет и стена, която ни отделя от Бога (Ис. 59:2). Думата по стъгдите намеква и за скотоподобния и разделен на много мнения живот на езичниците, а по улиците посочва и греховния им живот. Не просто заповядва да се повикат тези (които са по друмища и плетища), но да се заставят, макар вярата да е дело на свободната воля на всеки. Затова казва: накарай, за да познаем, че вярата на езичниците, които се намирали в дълбоко неведение, е знамение за голямата Божия сила. Защото, ако Проповядваният нямаше много сила и истината на учението не беше голяма, как хора, служещи на идоли и извършващи срамни дела, биха могли да се убедят, отведнъж да познаят истинския Бог и да заживеят духовен живот? И за да посочи колко чудно било това обръщане, го нарича принуждение. Както друг би казал: езичниците не желаели да оставят идолите и чувствените наслади, но с истината на проповедта били принудени да ги оставят. Или иначе: силата на чудесата била голям подтик да се обърнат към вярата в Христа. А тази вечеря се приготвя ежедневно и ние всички сме канени в царството, което Бог е приготвил за хората още преди създание мира (Мат. 25:34). Но не се удостояваме с него, едни заради любопитството на мъдростта, други поради любовта към вещественото, трети поради любовта към плътта. И Божието човеколюбие дарува царството на други грешници, които са слепи с разумните си очи, не разбират какво е Божия воля, или пък разбират, но са хроми и безсилни да я изпълнят, които са бедни, понеже са се лишили от небесната слава, и маломощни, защото не явяват в себе си непорочен живот. Към тези именно грешници, лутащи се по широките и пространни друмища на греха, Небесният Отец праща с покана за вечеря Своя Син, Който, станал раб по плът, е дошъл да призове не праведници, а грешници (Мат. 9:13), и обилно гощава тях, а не онези, които са разумни, богати и угаждат на плътта. На мнозина Той праща болести и беди, като чрез това по известните само Нему съдби неволно ги кара да се откажат от такъв живот и ги довежда на Своята вечеря, превръщайки бедствията в подбуда да се обърнат. Има много примери за това. В по-прост смисъл тази притча ни учи, че е по-добре да даваме на бедните и немощните, отколкото на богатите. В каквото ни е убеждавал по-горе, за същото, струва ми се, Господ е казал и тази притча, и с нея още повече ни уверява, че трябва да гощаваме нищите. Научаваме се (от тази притча) и на нещо друго, а именно, че трябва да бъдем така усърдни и щедри в посрещането на нашите (по-малки) братя, че трябва да ги убеждаваме да споделят благата ни и въпреки тяхното желание. Тук има силно внушение към учителите да наставляват учениците си на нужното дори тогава, когато те не желаят.

Блаж. Теофилакт Български, архиеп. Охридски.

Из „Благовестник, или Тълкувание на Светото Евангелие“, Зографски манастир, Св. Гора, Атон 2006 г.