Евангелие според св.ап. Лука, 15 гл.:

(11-16) И още каза: един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде, та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше.

И тази притча е подобна на предишните. В образа на човека тя също представя истински човеколюбивия Бог, а двамата сина са двата вида хора, тоест праведниците и грешниците. И по-младият от тях рече: дай ми дела, който ми се пада от имота. Праведността е участ на човешката природа от века, затова по-големият син не се стреми да се откъсне от бащината власт. А грехът е зло, родено впоследствие, и от родителската власт бяга по-младият син, защото е израснал с навлезлия впоследствие грях. Или иначе казано: грешникът е наречен „по-млад“ син, защото установява новото и става отстъпник и метежник против бащината воля. Татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. Имотът е разумът, на който се подчинява и свободата. Защото всяко разумно същество е свободно. Господ ни дава разум, за да го ползваме свободно, като наше истинско достояние, и дава на всички по равно, защото всички по равно са разумни, самовластни. Но едни от нас го използват по предназначение, а други правят Божия дар безполезен. Под имот можем да разбираме изобщо всичко, което Господ ни е дал, а именно: небето, земята и изобщо всяка твар, закона и пророците. По-младият син видял небето и го обоготворил, видял земята, и я почел, но не пожелал да ходи в Неговия закон и причинявал зло на пророците. А по-старият се възползвал от всичко това за слава Божия. Господ Бог, дал (всичко) това в равна мяра, позволил (на всеки) да ходи (да живее) по своя воля и не принуждава никого да Му служи. Защото, ако искаше да принуждава, не би ни сътворил разумни и свободни. По-младият прахосал всичко това наведнъж. По каква причина? Понеже отишъл в далечна страна. Защото, когато човек отстъпи от Бога и отхвърли от себе си страха Божий, той „прахосва“ всички божествени дарове. Когато сме близо до Бога, ние не правим нищо, което да ни осъжда за погибел, според казаното: винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя (Пс. 15:8). А когато се отдалечим и отстъпим от Бога, ние причиняваме и претърпяваме всевъзможно зло, според реченото: ония, които се отдалечават от Тебе, загиват (Пс. 72:27). И така, не е чудно, че той прахосал имота си. Защото добродетелта има един предел и е нещо единно, а злобата е много-съставна и поражда много съблазни. Например мъжеството има един предел, а именно кога, как и против кого трябва да се употребява гневът, а злобата е два вида – страх и дързост. Виждаш ли как се прахосва разумът и единството на добродетелта загива? Когато този имот е пропилян и човек не живее нито по разум, тоест според естествения закон, нито следва писания закон и не слуша пророците, тогава (за него) настава голям глад, не глад за хляб, а за слушане думите Господни (Ам. 8:11). И той изпадна в нужда, понеже не се бои от Господа, но стои далеч от Него, докато няма оскъдност у ония, които Му се боят (Пс. 33:10). Защо няма оскъдност у ония, които се боят от Господа? Който се бои от Господа, крепко обича Неговите заповеди, затова в неговия дом има изобилие и богатство и той по своя воля пръска и раздава на сиромаси (Пс. 111:1, 3, 9). Толкова е далеч от оскъдицата! И не е чудно, че който е далеч от Бога и няма пред очите си Неговото страшно лице, изпитва нужда, понеже в него не действа никакво божествено слово. И отиде, тоест стигна далеч и се укрепи в злобата, пристави се у едного от жителите на оная страна. Който се съединява с Господа, един дух става (с Него), а който се съединява с блудница, тоест с природата на бесовете, става едно тяло с нея (1 Кор. 6:17, 16), целият става плът и няма в себе си място за Духа, подобно на живелите в дните на потопа (Бит. 6:3). Жителите на оная страна, отдалечена от Бога, без съмнение са бесовете. Преуспял и укрепен в злобата, той пасе свини, тоест учи и другите на злоба и нечист живот. Защото всички, които намират удоволствие в тинята на безчестните дела и веществените страсти, са свини. Очите на свинята никога не могат да гледат нагоре, понеже имат такова странно устройство. Затова и пастирите, като хванат свинята и дълго не могат да укротят квиченето й, извиват назад главата й и така я умиряват. Както човек, дошъл на зрелище, каквото никога не е виждал, щом вдигне очи (към сцената) е поразен и мълчи, така и очите на онези, които са възпитани в злото, никога не виждат горното. Именно тях пасе този, който превъзхожда другите в злобата, каквито са съдържателите на блудници, началниците на разбойниците и митарите. Затова за всички подобни може да се каже, че пасат свини. Нещастният е петимен да напълни корема си, тоест да се насити на греха, но никой не му дава. Който е навикнал на злото, не намира насита в него. Удоволствието е непостоянно и както идва, тъй си и отива, и нещастникът отново остава с пустота (в душата). И грехът е подобен на рожкове, той е сладък и горчив – за кратко услажда, но мъчи во веки. Никой няма да даде на онзи, който се услажда със злото, да му се насити. Пък и кой ще му даде насита и покой? Бог ли? Но Той не е край него, защото, който се храни със зло, е далеч от Бога. Бесовете ли? Но как ще му дадат, щом най-много се стараят никога да няма покой и насищане със злото?

(17-21) А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син.

След време разпътникът дошъл в себе си. Защото докато живеел разпътно, не бил на себе си. Казано е, че прахосал имота си, и това е справедливо, затова не е на себе си. Защото, който не се ръководи от разума, но живее като неразумен и довежда другите до неразумие, е вън от себе си и няма да остане в имота си, тоест в разума си. Когато пък някой разбере в какво бедствие е изпаднал, тогава идва на себе си чрез размишление и обръщане от блуждаенето вън към покаянието. Под „наемници“ вероятно се разбират огласените, защото още непросветени, не са успели да станат синове. А огласените без съмнение се задоволяват с духовен хляб в изобилие, като слушат всеки ден четенията. М за да разбереш разликата между наемника и сина, слушай. Има три вида спасяващи се. Едните като слуги вършат добро от страх пред съда. За това намеква Давид, когато казва: От Твоя страх трепери плътта ми, и от Твоите съдби се боя (Пс. 118:120). Другите са наемници; това вероятно са тези, които се стараят да угодят на Бога от желание да придобият благото, както казва отново Давид: Наклоних сърцето си да изпълнявам Твоите наредби навеки, докрай (Пс. 118:112). А третите са синовете, тоест онези, които пазят Божиите заповеди от любов към Бога, за което отново свидетелства Давид: Колко обичам Твоя закон! Цял ден размислям за него (Пс. 118:97). И още: ще простирам ръцете си към Твоите заповеди, които възлюбих (Пс. 118:48), а не от които се устраших. И още: Дивни са Твоите откровения, затова душата ми ги пази (Пс. 118:129). И така, който е бил от синовете, но после чрез греха се е лишил от синовството, ще види, че други се наслаждават на божествените дарове, причастяват се с Божествените тайни и божествения хляб (а под наемници могат да се разбират не само огласените, но и изобщо членовете на църквата, които нямат високи чинове); тогава трябва да си каже тези думи на съжаление: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам. Но ще стана, тоест ще се дигна от греховното падение, ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе. Оставих небесното и така съгреших против него, като предпочетох презряното удоволствие, и вместо небето, своето отечество, избрах страната на глада. Защото може да се каже, че както греши против златото онзи, който предпочита пред него оловото, така греши против небето и човекът, който предпочита земното. Защото без съмнение той оставя пътя, водещ към небето. И забележи, че когато е грешел, сякаш не вършел греха си пред Бога, а когато се разкайва, тогава се чувства съгрешил пред Него. Станал и отишъл при баща си. Защото ние трябва не само да желаем това, което е угодно Богу, но и да го изпълняваме на дело. Ти видя топлото покаяние, виж и милосърдието на бащата. Той не чака синът да дойде при него, но сам бърза насреща и го прегръща. Отец по природа, Бог е отец и по благост. Той цял прегръща всецяло сина, за да го съедини от всички страни със себе си, както е казано: слава Господня ще те придружава (Ис. 58:8). Преди, когато синът си отивал, и бащата се отстранявал от обятията. А когато синът се приближил чрез молитва и обръщане, дошло време да го прегърне. Бащата се хвърля на шията на сина като показва, че непокорна преди, сега е станала покорна, и го обцелува, в знак на помирението и освещение на осквернилите се преди уста, чрез които като чрез някакво преддверие праща освещение и вътре.

(22-24) А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят.

Под слугите можеш да разбираш ангелите, понеже те са служебни духове, провождани да служат на достойните да се спасят (Евр. 1:14). Те обличат обърналия се от злобата в най-хубавата премяна, тоест или в тази, която сме носили преди греха – одеждата на нетлението, или в най-хубава от всички – одеждата на кръщението. Защото тя първа се облича върху мене и чрез нея аз снемам от себе си одеждата на неприличието. Под слуги можеш да разбираш ангелите и защото те служат при всичко онова, което се извършва заради нас, и ние се освещаваме с тяхното посредничество. Под слуги можеш да разбираш и свещениците, понеже те обличат онзи, който се обръща, чрез кръщението и учителското слово и го обличат в първата одежда, тоест в Самия Христос. Защото всички ние, които в сме се кръстили в Христа, в Христа сме се облекли (Гал. 3:27). Дава пръстен на ръката му, тоест печата на християнството, който получаваме чрез делата. Защото ръката означава делото, а пръстенът – печата. И така, който се кръсти и изобщо се обръща от злобата, трябва да има на ръката си, тоест на цялата си деятелна сила, печата и признака на християнството, за да може да покаже как се е обновил по образа на своя Създател. Или иначе: под пръстен можеш да разбираш залога на Духа. Ще се изразя така: Бог дава най-съвършените блага тогава, когато дойде тяхното време, а сега, за уверение и сякаш като залог на бъдещите блага, ни дава следните дарове: на едни дара на чудотворството, на други дара на учителството, на трети някакъв друг дар. Приемайки тези дарове, ние с твърдост уповаваме, че ще получим и най-съвършените. Дават се обуща на нозете, за да се опазим както от скорпиите, тоест малките и тайни на пръв поглед съгрешения, както казва Давид (Пс. 18:13), които обаче също са смъртоносни, така и от безспорно вредните змии, тоест от греховете. И иначе: на удостоения с първата одежда се дават обуща в знак на това, че Бог го прави готов да благовести и да служи за полза на другите. Защото отличително свойство на християнина е да бъде полезен за другите. Кой е угоеното теле, което се заколва и изяжда, не е трудно да се разбере. Това е без съмнение истинският Син Божий. Той е човек и е приел върху себе Си плътта, по природа неразумна и скотоподобна, макар и да я е изпълнил със собствените си съвършенства, затова е наречен телец. Този Телец не е изпитал ярема на греховния закон, а е Телец угоен, понеже е предназначен за това тайнство още преди свят да се създаде (1 Петр. 1:20). Може би това, което ще кажем, ще се стори пресилено, но нека то бъде казано. Хлябът, който преломяваме, на вид се състои от пшеница, затова може да бъде наречен угоен с пшеница, а от духовна страна е плът, затова може да бъде наречен Телец, и по такъв начин едно и също е Телецът и хлябът! И така, който се кае и става син Божий, особено пък изправяният и изобщо очистваният от греха, се причастява с този угоен Телец и става повод да се веселят Отец и Неговите слуги, ангелите и свещениците: защото мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. Заради това, че е пребивавал в злото, той бил мъртъв, тоест безнадежден, а заради това, че човешката природа лесно се променя и от злобата може да се обърне към добродетелта, се нарича изгубен. Защото думата изгубен е по-умерена, отколкото мъртъв.

(25-32) А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоено теле. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.

Тук някои поставят прословутия въпрос: как така се оказва синът завистлив, който във всички други отношения е живял и служил на баща си благоугодно? Но той ще се реши, щом си припомнят защо е била казана тази притча. Заедно с предишните тя без съмнение била казана, защото фарисеите, които се смятали за чисти и праведни, роптаели против Господа, че приема блудници и митари. Ако щом е казана заради ропота на фарисеите, които изглеждали на пръв поглед по-праведни от митарите, разбирай, че образът на негодуващия син очевидно означава всички, които се съблазняват от внезапното благополучие и спасение на грешниците. А това не е завист, но изливане на Божието човеколюбие, което е непонятно за нас и затова поражда ропот. И Давид не показва ли лицето на онези, които се съблазняват от добруването на грешниците (Пс. 72:3), както и Иеремия, когато казва: защо пътят на нечестивците успява, и всички вероломци добруват? Ти ги посади, и те се вкорениха (Иер. 12:1, 2)? Всичко това е присъщо на слабия и беден човешки ум, който се смущава и недоумява при вида на недостойнството, на благополучието на порочните хора. Затова с тази притча Господ сякаш казва на фарисеите така: нека вие, подобно на този син, сте праведни и благоугодни пред Отца; но Аз моля вас, праведните и чистите, да не роптаете за това, че ние се веселим за спасението на грешника, защото и той е син. И така, оттук се разкрива не завист, но с тази притча Господ вразумява фарисеите да не се дразнят от приемането на грешниците, дори ако сами са праведни и пазят всяка Божия заповед. И никак не е удивително, ако ние се огорчаваме от приемането на онези, които ни се струват недостойни. Божието човеколюбие е толкова голямо и така изобилно ни подава благата си, че оттук може да се породи и ропот. Ние казваме така и в обикновена беседа. Често пъти, като окажем на някого благодеяние, а после не получим благодарност от него, казваме: всички ме порицават, че те облагодетелствах толкова много. И дори никой да не ни е порицавал, в желанието си да покажем колко е голямо благодеянието, ние си измисляме това. Но нека да разгледаме тази притча по части и като че в кратко извлечение. По-старият син бил на нива, тоест в този свят, обработвал земята, тоест плътта, за да изобилства с хляб, и сеял със сълзи, за да жъне с радост (Пс. 125:5). Като разбрал за станалото, той не пожелал да влезе в общата радост. Но човеколюбивият Отец излиза, кани го и му съобщава, че повод за веселието е оживяването на мъртвия, което синът не знаел, като човек, който се съблазнява и обвинява Отца, задето не му дал и козле, а заради разпътния заклал угоено теле. Какво значи козлето? Можеш да разбереш по това, че всяко козле се причислява към лявата страна, страната на грешниците (Мат. 25:33, 41). И така, добронравният казва на Отца: аз живях в труд, търпях гонения, неприятности, оскърбления от грешниците, и заради мен Ти никога не закла и не уби козлето, тоест оскърбяващия ме грешник, за да усетя поне малко радост. Например Ахав бил козел за Илия. Той гонел пророка, но Господ не предал веднага този козел на заколение, за да зарадва малко Илия и да го успокои заедно с приятелите му, пророците. Затова (Илия) казва на Бога: разрушиха Твоите жертвеници и с меч убиха Твоите пророци (3 Цар. 19:14). За Давид козел бил Саул и всички клеветници, на които Господ позволявал да изкушават Давид, но не ги убивал за негово удоволствие. Затова той казва: докога, нечестивите, Господи, докога нечестивите ще тържествуват! (Пс. 93:3). Така и този син от Евангелието казва: ти не удостои с никакво утешение онзи, който постоянно се труди, и дори не предаде на заколение никой от моите оскърбители, а сега ей така, без труд, спасяваш разпътния! И така, целта на тази притча, казана по повод ропота на фарисеите против Господа, е да ни научи да не отхвърляме грешниците и да не роптаем, когато Бог ги приема, дори ние да сме праведни. По-младият син са блудниците и митарите, по-старият – фарисеите и книжниците, за които се приема, че са праведни. Бог сякаш казва: нека наистина сте праведни и не сте престъпили никое повеление, но нима не бива да се приемат онези, които се обръщат от злото? Подобни негодуващи вразумява Господ с тази притча. Не ми е неизвестно, че някои под по-стария син разбирали ангелите, а под младия – човешката природа, която се разбунтувала и не се покорила на дадената заповед. Други виждали в по-стария израилтяните, а в по-младия син – езичниците. Но истина е това, което казахме сега, а именно, че по-старият представлява праведните, а младият – грешниците и разкайващите се, и цялата притча е съставена за фарисеите, на които Господ внушава, че дори сами да са праведни, не бива да се огорчават от приемането на грешниците. И така, нека никой не се оскърбява от Божиите съдби, но да търпи и в случай, когато стават щастливи и се спасяват явни грешници. Откъде знаеш? Може би онзи, когото смяташ за грешник, е принесъл покаяние и затова е приет. А може да е имал и тайни добродетели и заради тях да е приятен в Божиите очи.

Блаж. Теофилакт Български, архиеп. Охридски.

Из „Благовестник, или Тълкувание на Светото Евангелие“, Зографски манастир, Св. Гора, Атон 2006 г.