Пета Неделя след Пасха – на Самарянката.

(28-30) Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него.

От думите на Господа сърцето на жената така се разгоряло, че тя оставила и стомната си. Толкова скоро предпочела Христовата вода пред кладенеца на Иаков и чрез вярата, обхванала сърцето й, се издига в званието на апостол, учи и привлича целия град. Дойдете, и вижте Човека, Който ми каза всичко, що съм направила. Наистина душата, възпламенена от божествения огън, не гледа на нищо земно, нито на срама, нито на безчестието. Ето и тя не се срамува да направи явни своите дела, а казва: Който ми каза всичко, що съм направила. Тя би могла да каже и друго: „Дойдете и вижте един пророк, който пророкува“, но не казва така, а презира мнението за самата себе си и има предвид само едно – да проповядва истината. Не казва утвърдително, че Той е Христос, а: да не би Той да е Христос? – за да доведе самите тях до еднакво мнение със себе си и да направи думите си по-лесноприемливи. Защото, ако тя твърдеше, че Той е Христос, някои може би нямаше да се съгласят, нямаше да приемат мнението й, като на отхвърлена жена. – Под петимата мъже на самарянката някои разбират петте книги, които само приемала. „Тоя, – казва, – когото сега имаш, тоест Моето учение, което сега приемаш от Мене, не ти е мъж; защото ти, – казва, – не си се съединила още с Моето – Иисусовото учение“. – Друг ще каже, че самарянката служи за образ на човешката природа. По-рано нашето естество живеело на планина, притежавало ум, пълен с божествена благодат. Защото, преди да съгреши, Адам бил украсен с всички божествени дарования. Бил и пророк. Като се пробудил от сън, ясно се изказал за създаването на жената и за отношението на мъжа към нея, защото казал: Ето, това е кост от костите ми, и Затова ще остави човек баща си и майка си (Бит. 2:23, 24). На тази планина, високия ум, било нашето естество, но заради оскърбяването на Бога било отведено в плен. И дяволът, като пленил нас, святото семе, тоест всяка божествена мисъл, ни отвел във Вавилон, тоест в смесване с тукашния свят. Вместо свети мисли той заселил груби помисли: лъвове изяждали царуващите в нас добри помисли, докато не ги убедили да приемат Божиите слова. Но те не ги приели всецяло. Защото злобата, след като веднъж се била заселила на нашата планина, тоест в ума, макар и да приела Моисеевите книги, въпреки това не станала изцяло добра, но още била под проклятие. И така Иисус, след като изминал дълъг път, тоест след като преминал през много пътища на домостроителството и начини за нашето спасение, подобрявайки нашия живот ту със заплахи, ту с удари от бедствия, ту с благодеяния, ту с обещание за блага, и стараейки се да ни поправи чрез тези начини, се уморил. Но Той намерил и друго домостроителство, върху което, като удовлетворително, седнал и се успокоил. И кое е то? Изворът на кръщението, с което Той облагодетелствал нашето естество, като някаква самарянка. Този извор на кръщението справедливо може да бъде наречен извор на Иаков, тоест на удържащия, защото в него всеки потъпква дявола. В него и Господ строшил главата на левиатана, когото дал за храна на людете етиопски (Пс. 73:14). Защото с този левиатан се весели и храни не някой друг, а омрачените и черни по душа хора, нямащи участие в божествената светлина. С това наше естество влезли в съюз петима мъже – различните закони, дадени му от Бога: законът в рая, законът при Ной, законът при Авраам, законът при Мойсей, законът чрез пророците. Защото след потопа Ной приел една заповед, а Авраам – заповедта за обрязването (Бит. 9:1-17; 17:1-4). След като се съединило с тези пет закона, нашето естество впоследствие приело и шестия закон на новия завет, който не му бил мъж и с когото още не се било съчетало. – Друг може да разбира под шестия закон, който нашето естество нямало за мъж, закона на идолослужението. Защото този закон не му бил даден от Бога за мъж, а то се съединило с него като прелюбодеец. Затова и пророкът казва: под всяко клонесто дърво ти блудствува (Иерем. 2:20), и пак: „блудства зад всяко дърво“ (Иез. 16 гл.), говори, очевидно, за това, че те почитали истукани и дървета. Защото нашето естество стигнало до такова безумие, че и на красивите дървета, кипарисите, яворите и други подобни, принасяли жертви за тяхната красота. И така, когато човекът обикнал този шести прелюбодеец и изпаднал в идолослужение, тогава Господ идва и ни освобождава от него, затова и казва: тоя, когото сега имаш. Защото към времето на Христовото пришествие, действително, и иудейските мъдреци се обърнали към езичеството, както показва това ереста на фарисеите, вярващи в съдбата и звездобройството. – Самарянка е и всяка душа, която неразумно се е подчинила на петте чувства, после е приела и лъжливи учения, като шести прелюбодеец, но която Господ облагодетелства или с кръщение, или с извор на сълзи. И сълзите могат да бъдат наречени кладенец на Иаков, тоест на нашия ум, потъпкващ злобата. От тази вода пие и самият разум, и децата му – помислите, и добитъкът му – неразумните части на душата, гневът и пожеланието. Защото сълзите служат за освежаване на ума и на помислите, и на останалите сили на душата.

(31-34) Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.

Учениците питали, тоест молели Господа да яде, не поради безразсъдство, а поради силната си любов към Учителя, понеже виждали, че Той се е уморил от пътя и от палещата жега. А Господ, знаейки, че самарянката ще привлече към Него почти целия град и че самаряните ще повярват в Него, казва: “Аз имам какво да ям, а именно, спасението на хората, защото така желая това спасение, както никой от вас не желае чувствена храна. Храната, която имам да ям, вие, Моите ученици, не знаете. Вие сте още плътски и не можете да разберете това, което казвам иносказателно, и затова не знаете, че наричам храна спасението на хората“. Или по друг начин: „Вие не знаете тази храна, защото не знаете, че самаряните ще повярват в Мене и ще се спасят“. И какво правят учениците? Те още недоумяват, дали някой не Му е донесъл да яде. Но не смеят да Му зададат въпрос поради обичайното уважение към Него. А Той, макар да не Го попитали, обяснява казаното иносказателно и казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил (защото Божията воля е спасението на хората), и да извърша Неговото дело. Пророците и законът не могли да извършат Божието дело, защото, представлявайки образи и сенки на бъдещите блага (Евр. 10:1), сами били несъвършени. А Господ извършил Божието дело, тоест нашето спасение и обновление. Под „Божие дело“ разбирай, моля, човека, когото само Божият Син усъвършенствал, тъй като Той в Самия Себе Си явил нашето естество безгрешно и чрез божествения живот в плът, усъвършенствано във всяко добро дело, го показал съвършено и докрай победил света. – И законът е Божие дело, тъй като е написан с Божия пръст (Втор. 9:10). Господ изпълнил този закон, защото Христос е завършък на закона (Рим. 10:4). Той прекратил всичко, което се извършвало според закона и от телесно служение го издигнал към духовно. – Господ често говори иносказателно, за да направи слушателите по-внимателни, да ги подтикне към изследване и познание на това, което се казва иносказателно. – Наричайки спасението на хората храна, Господ научава учениците, и те, когато бъдат ръкоположени за учители на вселената, да не се грижат много за телесната храна, а да използват цялото си усърдие за спасението на хората. – Забележи и това, че Господ приемал ястия, когато някой му донасял. Защото учениците казват: Да ни би някой да Му е донесъл да яде?. А Господ правел това не защото се нуждаел от услугите на другите, понеже Той Самият дава храна на всяка плът (Пс. 135:25), за да имат носещите награда и да привикнат да хранят и другите и за да покаже на всички хора, че не бива да се срамуват от бедността и да се притесняват в случай, че други ги хранят. А за учителите е свойствено, и даже необходимо, да възлагат грижите за храната на другите, за да могат сами, без да се развличат, да служат на Словото. Поради това Той дори и заповядал на учениците Си да се хранят за сметка на наставляваните от тях (Лук. 10:7).

(35-38) Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд.

Сега Господ започва по-ясно да разкрива пред учениците Си това, което преди казал иносказателно. Той казва: „Вие казвате, тоест мислите, че след четири месеца ще настъпи чувствена жътва; Аз пък ви казвам, че разумната жътва вече е настъпила“. Той казал това за самаряните, които вече идвали към Него. „Подигнете си очите – и разумните, и чувствените, и погледнете множеството самаряни, идващи насам, и душите им, предразположени и готови за вярата, които като побелели ниви се нуждаят от жътва. Защото, както класовете, когато побелеят, са готови за жътва, така и те са готови за спасение“. – Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът, и жетварят. Смисълът на тези думи е следният: пророците сяха, но не пожънаха. Впрочем чрез това те не са се лишили от удоволствие, но се радват заедно с нас, макар и да не жънат заедно с нас. При чувствените жътви не се случва така. Там, ако се случи един да сее, а друг да жъне, нежънещият скърби. А при духовните жътви не е така. Но и пророците, проповядвали и предразполагали умовете на хората, се радват заедно с нас, привлеклите хората към спасение. – Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили. Господ казва това, та, когато изпрати учениците Си на проповед, те да не се смущават от това, че са изпратени на трудно дело. „По-трудното – казва Той – приеха върху себе си пророците, а вас ви изпращам на готовото“. Права дума нарича пословицата, употребявана сред народа: Един сее, а друг жъне. – Виж как Той казва всичко с власт и повеление: Аз ви проводих да жънете. Нека чуят това учениците на проклетия Маркион и Манес, и подобните на тях, които отчуждават стария завет от новия. Те и тук биват изобличени. Защото, ако старият завет беше чужд на новия, то как апостолите биха пожънали посятото от пророците? Ако пък апостолите са жънали посятото в стария завет, то той не е чужд на новия завет, но двата са един завет. Нека чуят и арианите, че Христос изпраща учениците като Господ и Владика. Изпраща ги да жънат и да отрязват от земните неща пристрастилите се към тях езичници и иудеи и да ги занесат на хармана, тоест в църквата. В нея, чрез вършеенето от воловете, тоест от учителите и от подчинените на тях, те биват стрити и след като се освободят от всяка плява, от всичко плътско и пояждано от огън, биват събирани като чисти зърна в небесната житница, и после стават храна на Бога, радващ се за тяхното спасение. Така Павел жънал, отрязвайки ни от земята и научавайки ни, че нашето живелите е на небесата (фил. 3:20). – Някой пък отнасят думите: погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва към възрастните, поради побелелите им коси и жътвата на смъртта.

(39-42) И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.

Самаряните вярват по думите на жената, благоразумно съдейки по самите себе си, че жената не би разкрила пред всички живота си, за да угоди на някой друг, ако проповядваният от нея не беше наистина велик и по-превъзходен от мнозина. Затова, доказвайки вярата си с дела, Го помолили съвсем да остане при тях. Защото да постои означава именно да се засели за постоянно. Но Той не се съгласява с това и прекарва при тях само два дни и поради Неговото учение повярвал още по-много народ. Макар евангелистът да не разказва в частност за чудните слова на Неговото учение, но ни дава да разберем за силата на божественото Му учение от края на делото. Понеже евангелистите пропускат много от великите дела, защото пишат не от честолюбие, а заради истината. Вероятно и при престоя Си при самаряните Господ е учел на нещо божествено; защото те, без да са видели някакво чудо, вярват в Него и Го молят да остане. А иудеите, удостоени от Него с безчислено множество слова и чудеса, още Го и гонели. Наистина, врагове на човека са неговите домашни (Мих. 7:6; Мат. 10:36). – Виж, моля, за кратко време народът надминал своята учителка. Защото те Го наричат не пророк, не Спасител на Израиля, а Спасителя на света, и то членувано: Той е Спасителят, Който същински и истинно е спасил всички. Мнозина идвали да спасяват – и законът, и пророците, и ангелите, но истинският Спасител е Той.

(43-45) А след двата дена Той излезе оттам и отиде в Галилея. Защото Сам Иисус бе засвидетелствувал, че пророк в отечеството си няма почет. Когато, прочее, дойде в Галилея, галилейци Го приеха, защото бяха видели всичко, що бе извършил в Йерусалим на празника, – понеже и те бяха ходили на празника. След като излязъл от Самария, Господ идва в Галилея. После, за да не почне някой да изследва и да недоумява защо Той не пребивавал за постоянно тук, а идвал през различни промеждутъци от време, след като и произхождал, изглежда, от Галилея, казва, че не живее в нея, защото галилейците не Му оказват никаква чест. Самият Иисус бил засвидетелствал, че пророк не се ползва с чест в своето отечество. Защото ние, хората, обикновено презираме това, което е станало в реда на обичайното, а на странното и необичайното винаги обръщаме внимание. И какво? Не виждаме ли мнозина в чест и при своите? Да, но това е твърде рядко. Ако и да се намират някои в чест и в отечеството си, то в чуждата страна ще бъдат почитани много повече, така че честта, оказвана в отечеството, в сравнение с честта в чуждата страна, ще се покаже като безчестие. Защото завистта не позволява на съотечествениците да въздават дължимата слава, а я въздават намалена, считайки за срам за себе си прославянето на сънародник. – Когато Господ дошъл в Галилея, галилейците повярвали, след като видели знаменията, които Той бил извършил в Йерусалим. Но самаряните са достойни за голямо одобрение, защото повярвали без знамения, по думите на жената. Виж: считаните навсякъде за отхвърлени се отличават с вяра; имам предвид самаряните и галилейците. Защото и галилейците били презирани, като живеещи по селски, поради което и казвали, че от Галилея пророк не се е явил (Йоан. 7:52). А тези, които смятали себе* си за избрани – иерусалимските иудеи, биват отхвърлени. Наистина, справедливо сме приети и ние, езичниците. Защото в собственото отечество, според друго разбиране, в иудейската синагога, „Пророкът“ Христос, както Го нарича Мойсей: Господ ще ти издигне Пророк (Втор. 18:15), нямал чест.

 

Блаж. Теофилакт Български, архиеп. Охридски.

 

Из „Благовестник, или Тълкувание на Светото Евангелие“, Зографски манастир, Св. Гора, Атон 2006 г.

 
Кратък URL адрес на страницата: http://paraklis.uni-sofia.bg/Q2sdf